Александър Морфов е новият директор на Народния театър

Режисьорът Александър Морфов е изпълняващ длъжността директор на Народен театър „Иван Вазов”, съобщиха днес (5 януари) от Министерство на културата.

Със заповед на министъра на културата Вежди Рашидов Александър Морфов ще ръководи трупата до обявяването и провеждането на конкурс за постояннен директор на Народния театър. Смяната на избора се налага, след като дългогодишният директор на Пловдивския драматичен театър „Н.О. Масалитинов” – актьорът, сценарист и режисьор Емил Бонев, определен преди седмица за длъжността в Народния театър, благодари за поканата и съобщи, че няма да може да поеме поста.

Александър Морфов е един от най-успешните и продуктивни наши режисьори, който работи не само в рамките на българските сцени, но и извън страната. Пътя си започва едновременно като театрален режисьор и кино актьор. Участва в новата версия на „Козият рог“ от 1994 г., „Любовното лято на един льохман“ и още няколко, често в някоя от главните роли. През 2002 г. Морфов прави и режисьорски дебют в киното с филма „Хълмът на боровинките“. Първата му постановка с широк успех е от 1990 г. в Родопския драматичен театър и е авторска – „Политическо кабаре“. След това преминава за кратко през Театър „София“ и се приземява трайно в Народния театър, където постановките му винаги се превръщат в театрални събития.

Въпреки че в последните години предпочита да работи извън страната, постановките му и у нас и по света му носят световно признание и ред награди – ИКАР, АСКЕЕР, руските „Златна маска“, „Чайка“ и много други. Това довежда и до получаване на орден „Кирил и Методий“ първа степен за „изключителни заслуги към Република България в областта на културата и изкуството“. Има образование по режисура за куклен театър през 1989 г. в класа на Юлия Огнянова и кинорежисура при Георги Дюлгеров през 1992 г.

По пътя на „Преселението“

След една от Руско-турските войни над 300 хил. българи от югоизточна България се преселват в границите на Русия. Балчо Нейков ни разказва точно за това със своите текстове останали дълго време като ръкописи. Te оживяват в „Преселението 1829“ на сцената на Учебен драматичен театър при НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“.

Историята на преселението започва години по-рано, когато се срещаме с героите, а след това се сблъскваме и с демоните, обладали душите им. От най-обикновен овчар Недьо Oгризката се замогва до толкова, че да си има собствено стадо. Всички се питат по какъв начин се е случило това. И в един момент, както неговите така и чуждите грехове стават все повече. Като лавина го следват поредица от неправди из цялата местност, чиито главни персонажи ламтят за пари. Дардьо, мъж на Недьовата сестра изнудва Недьо за пари. Синът на Дардьо – Георги Дардьов, за да прикрие страшна тайна се сдобива с дисаги пълни с пари, но тяхната цена плаща баща му.  Стореното зло не остава ненаказано и „от където дошло там отишло“.

Снимка: Стефан Стефанов
Снимка: Стефан Стефанов

По време на представлението проследяваме няколко случки, в които на пръв поглед няма нищо преселенско, но постепенно истината се развива пред нас като ефекта на пеперудата. Историите се преплитат и разказват за първичните човешки емоции – завист, страх, болка. Рисуват портрет на предосвобожденския българин, колкото виновен за съдбата си, толкова и безпомощен пред инстинктите си.

След антракта се сблъскваме с трагичната любов на Момчо и Драгана. Любов способна да отвърне на причинената емоционална болка с физическа. След трагичната развръзка Момчо и отреденият за Драгана жених тръгват по собствените си пътища, следвайки различни идеологии. Петдесет години преди Освобождението нацията се разединява. Едните не искат да отиват, там където нямат нищо свое, там където не е родина, другите се готвят за преселението към Русия. И ето, че българи започват да убиват българи. До вчера близки и приятели, днес – врагове. Жестокостта взима своя превез и заплашва възкресилия се феникс отново да се превърне в пепел.

Припомняме си едно минало време, оставило отзвук и до днес. За един народ, който се самозабравя. В името на един уж по-спокоен, по-сигурен живот смее да забрави идентичността си.

Снимка: Стефан Стефанов
Снимка: Стефан Стефанов

постановка: проф. Пламен Марков
режисьор: Диана Добрева
сценография и костюми: Мира Каланова
музика: Петя Диманова
асистент-режисьор: Стефан Кирилов

студенти магистърска програма, специалност „Актьорско майсторство за театър и кино“: Боряна Йорданова, Валери Вълчев, Диа Мантова,  Диана Добрева, Диана Костова, Красимир Василев, Лъчезар Хальов,  Маргарита Христова, Мария Йорданова, Силвия Божидарова

студентите от IIа АДТ и II РДТ с художествен ръководител проф. Пламен Марков: Александър Евгениев, Александър Недялков, Александър Караколев, Анелия Мангърова, Ахмед Юмер, Венцислав Сариев, Георги Йовчев, Данаил Чирпански, Десислава Маджунова, Джулия Бочева, Димитър Димитров, Елена Петрова, Елица Йовчева, Ирина Митева, Катерина Стоянова, Максима Боева, Мария Сотирова, Николай Желев, Николай Петров, Полина Недкова, Славена Зайкова, Станислав Кондов, Стефан Кирилов, Цветан Пейчев

Режисьорът Тодор Димитров: Това усещане за единност – то ни спаси (II част)

Днес спазваме обещанието си и споделяме останалата част от разговора ни с режисьора Тодор Димитров. Той ни разказа за работата си със студентите от класа на проф. Атанасов върху три Шекспирови произведения – „Двамата Веронци“, „Мяра за Мяра“ и „Добрият край оправя всичко“, вплетени в спектакъла „Под купола небесен“.

А защо избра трите пиеси, които съставят “Под купола небесен”, вместо една цяла Шескпирова?

На първо място исках да е история, която като проблем да е близко до самите актьори. А какво по близко от любовните лутания на едни хора в началото на житейския си път. Реално те са на възрастта на своите персонажи.

Второ, известно е, че в миналото е било забранено за жените да играят в театъра и затова ролите за жени са доста по-малко от мъжките. При Шекспир също е така. А в класа момичетата са почти колкото момчетата и всички са страшно талантливи. Глупаво е този потенциал да не се използва до край. Това наведе на идеята за няколко сюжетни линии, които да осигурят достатъчно роли за момичетата.

Но от друга страна не ми се искаше да взема отделни сцени и просто да ги наредя една след друга без те да имат връзка по между си. Беше важно това, което правим да има единност, така че всеки студент да може да проследи цялостното развитие на образа от началото, през голямото преобръщане, до финала. И така всъщност възникна и идеята от три пиеси да се направи една. А ако някой е любопитен как се събират три Шекспирови пиеси в една, да заповяда и да гледа представлението.

Езикът на Шекспир беше ли пречка и как се справихте с него?

През август започнахме подготовка със сонетите на Шекспир и въобще не сме се занимавали с пиесите. Студентите зарязаха море, приятели, пътувания. Събрахме се във Фабриката за градско изкуство и благодарение на приятелите ни от театър “Атом” имахме възможност да репетираме необезпокоявани цял месец.

За мен беше по-целесъобразно да се отдели един месец за работа върху сонетите, за сметка на репетициите на самия спектакъл, но в този един месец да се натрупат важни неща, които биха помогнали по-лесно да се ориентираме в драматургичния текст. Сонетът съдържа в себе си фундаментален за цялата драматургия на Шекспир ключ, върху който са изградени всички монолози, диалози и сюжетни линии.

Шекспировият сонет е организиран в три четиристишия и едно двустишие. В първото четиристишие се излага някаква теза, във второто тя се развива, третото е антитезата и този сблъсък създава конфликт. Накрая двустишието – синтезата – дава решение на проблема, или го обобщава. Който и диалог да вземем от Шекспир, представлява сблъсък на теза и антитеза. Персонажите периодично преминават през синтезиране на конфликта, което отключва сблъсък на нова теза и нова антитеза и така, докато конфликтът се изчерпи. Същото е и при монолозите, при тях сякаш личността на персонажа се раздвоява.

Вторият аспект на подготовката ни беше работата със стиха – това, че речта е оразмерена. Тук има правила – как се разпределя мисълта, така че хем да отчетеш края на стиха, хем да не късаш логиката, хем да запазиш ритъма на речта.

Третият аспект бе работата със словесните образи. Шекспир се изразява с прости думи, но той ги съчетава в образи и тези образи трябва да бъдат декодирани. Говори за парфюма, който е извлечен от розовия цвят и е скрит зад стъкленицата, в която се съхранява аромата на розата, която е увехнала. Зад това има код, парфюмът е поколението, което съхранява спомена (аромата) за родителите (увехналата роза).

Не на последно място трябваше да се научим да се справяме с празното пространство, оградено от всички страни с публика.

Тази подготовка ни спести страшно много проблеми. В този смисъл студентите  започнаха репетиции, разполагайки с много солиден инструментариум – знаеха технологията.

10830744_913983405281564_3089104805403103117_o
Фотограф: Дамян Димитров

 

Как се справиха студентите с всички тези сложни задачи?

Подготовката през лятото завърши с представление. То беше импровизирано и самото то бе импровизация. Импровизирано защото нямаше декор, костюми, възникна спонтанно. В работата си по сонетите измислихме една игра – импровизация със самите сонети, без предварителен сценарии и без предварително уговаряне кой кой е. Игралното пространство е квадратно, публиката е от четирите страни и актьорите седят със самата публика. Някой излиза, започва с един сонет, друг се включва с друг сонет и на момента изграждат отношения и конфликт, в който после се включва трети, после някой излиза, влиза нов актьор и така в продължение на един час.

Тази игра я включихме в ежедневната загрявка преди репетиции. Всяка репетиция започваше със стандартната загрявка и завършваше с импровизации по сонетите. Това събуждаше сетивата и чувствителността на актьорите към шекспировия стих.

Другото, което ни помогна да запазим дух и дисциплина и определено ниво на творческо напрежение беше, че разделихме работата на етапи. И всеки етап имаше своя цел, която беше много ясно формулирана. По този начин стъпка по стъпка навлизахме в нещата.

Това, което много ме респектира у актьорите беше тяхната мотивираност и решителност, въпреки ненормалните срокове и условията, в които трябваше да работим. Преминахме на режим, в който аз репетирам дадена сцена с няколко човека, а останалите репетират паралелно, без мен. После се сменяха. До края се работеше на този принцип – всички репетирахме едновременно и през цялото време и така се създаде една цялостна атмосфера, в която всички бяха заразени и бяха част от това нещо. Това ни помогна да се справим с факта, че не ни даваха достатъчно репетиции на голяма сцена. Репетирали сме като номади в различни пространства, ту тук, ту там, извън НАТФИЗ. Но това усещане за единност – то ни спаси. Актьорите бяха много сплотени, като юмрук.

Кога и как се присъедини постановъчният екип?

С колегите започнахме работа преди да се срещна с актьорите, т.е. нещата са преценени и подготвени още преди да започнат репетициите. В този смисъл постановъчният екип работи от самото начало до последния момент. Да не говорим, че те идваха и на репетиции, включително и Дамян, който е кинооператор, но в конкретния случай е дизайнер на осветлението, също Милена – художника на пространството и костюмите, Стефи – тя е нашият хореограф и Петя, която им преподава вокал.

Въпреки че имаше предварително замислени скици, някои неща се преосмислиха в движение. Разбира се, не генерално, а в детайли. В това отношение екипът беше единен. Имахме абсолютен синхрон. Много пъти сме се събирали и заедно сме мислили нещата. И всички решения всъщност са достигнати като резултат от взаимодействието между хората в екипа – всеки, компетентен в своята област.

1800295_913981941948377_7364721773346396996_n

Ако ти можеше да изиграеш един от персонажите, кой би бил?

Вече мисленето ми е повече на режисьор, отколкото на актьор и поради тази причина съм открил изкушението и радостта от това да създавам условия и възможности да се случи и разкрие един цялостен свят, в който не една, а няколко или много съдби се преплитат. Това е друг вид нагласа на съзнанието, различна от актьорската. Нямам потребност да видя себе си в този свят, а да видя света, в който бих искал да бъда.

Като някой, който има възможност да гледа действието отстрани, обожавам момента с преобличането на момичетата като момчета. Те, които излъчват крехкост и финес, някъде от долу притежават една такава костелива решителност, направо неземна бих казал, за да се преборят за любовта си. Впечатляващо е. И независимо, че този свят е доминиран от мъжете, някак си именно те – женските персонажи правят историята така красива, така приказна и невероятна.

В драматургичния текст има много сериозна намеса от моя страна и реално някои линии и персонажи съм ги извайвал такива каквито на мен би ми се искало да бъдат.

Например, представлението завършва с кратък диалог от пето действие, първа сцена на “Венецианския търговец”, между Лоренцо към Джесика. Но в нашия вариант вмъкнах тази сцената като обяснение в любов на владетеля към Изабела от “Мяра за мяра”. По автор накрая той й предлага брак и те се женят. В този монолог Шекспир е написал една от най красивите си метафори, която изразява представата на ренесансовия човек, за това как е устроен светът, за нашето място в него под „купола небесен”. Някъде там, в небесните сфери, „хорът многореден от ангели с усмихнати лица” пее в космическа хармония. И както казва Дукът:

„… и ний само

в минути съвършени като тази

по нещо подозираме, че пеят.”

… тогава си спомняме, че душите ни са свързани с оня свят, на който принадлежим, от който сме били откъснати някога, незнайно как. А Изабела му отвръща:

„От музиката все ми става тъжно.”

Защо? Защото именно той, споменът за онзи по-друг свят предизвиква тъга, отваря глад в душата, който ни кара да искаме да се върнем към хармонията. И Дукът успокоява Изабела:

„Защото си чувствителна към нея.

Тъй както впрочем е и всичко живо.”

Режисьорът Тодор Димитров: В света на Шекспир всичко е доведено до край (I част)

Преди известно време ви разказахме за постановката „Под купола небесен“ на студентите от четвърти курс в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ с ръководител проф. Атанас Атанасов. Понеже постановката много ни хареса се срещнахме с нейния режисьор – Тодор Димитров и си поговорихме за Шекспир, студентите и представлението.

Тодор е завършил актьорско майсторство през 2001 г. при проф. Азарян, а сега продължава развитието си като студент по кино режисура в НАТФИЗ. Едновременно с повторното си влизане в Академията, Тодор става и асистент-преподавател по покана на проф. Атанасов и така се случва щастливата ни среща с дипломния проект, създаден по Шекспировото творчество.

Kога се зароди интересът ти към Шекспир?

Преди години, когато имаше две програми по телевизията – първа и втора – даваха постановки на BBC. Спомням си, всеки път, докато си играех в едната стая, нашите ме викаха от другата: “Ела, ела да гледаш актьорите на Кралският шекспиров театър!”. Не мога да си спомня нищо конкретно, но в мен е останало впечатлението за присъствието на самите актьори. Имаше нещо много особено в това как говорят в стих, как звучат гласовете им, енергията, която излъчваха. Не съм можел, разбира се, да схвана всичко до край и все пак това приковаваше детското ми внимание до такава степен, че аз наистина оставях играта в другата стая и просто заставах пред телевизора и гледах. От тогава имам особен респект и уважение към английската театрална традиция, както и усещане за света на Шекспир, като за един особен, приказен свят.

Също така от тези години имам още един спомен, за един анимационен филм по “Зимна приказка”, с много красиви сцени.  Персонажите бяха с едни такива издължени лица и силуети. В това имаше нещо изтънчено, някаква меланхолия, като нещо откъснато от някакъв друг свят. Хем е свързан с нас, хем не е светът, в който живеем. Все едно е от друго измерение. И тези тъжни лица… Защо казвам всичко това… Когато работя по Шекспир, сякаш се докосвам до един свят, към който, имам чувството, че съм принадлежал… Но по някакъв начин, някога съм се оказал изгонен от този свят… Това докосване предизвиква и една лека тъга. Тъга по нещо, което е било – нещо красиво… И като че ли от там нататък всяка постановка, всеки опит е усилие да се възкреси онова, което е било някога, онова по-красивото, по-другото.

Световете, които създава Шекспир, са много наситени, много емоционални и изпълнени с преживявания. Тези персонажи също са грешни, също са объркани като нас… и въпреки всичко, този свят, който е заключен в думите, сякаш е с нещо по-идеален от света, в който ние живеем. По един особен начин той е наистина закодиран в стиховете, в тези словесни образи…

От една страна Шекспир говори простичко. Той не борави със сложни понятия. И въпреки всичко тези думи са като код който трябва да бъде дешифриран – шифър, който трябва да се разгадае. Това по някакъв начин винаги е било за мен голямо предизвикателство, защото когато се дешифрира, тогава пред теб се разкрива онзи по-богат, по-особен, по-различен, по-идеален свят. Може би идеален в това, че там преживяванията, през които преминават персонажите, не са наполовина, не са до някъде. Те са винаги до край, има някакво себеизцеждане до края в нещо, или изгаряне. Когато обичам, то е до край, до смърт. Когато мразя, то също е до смърт. Там няма по средата, няма между другото. В това отношение този свят ми се струва някак си “по-”. Ако животът ни е сив с нещо, то е може би защото нещата някак не са до край.

Снимка архив: Тодор Димитров
Фотограф: Костадинка Аратлъкова

Как започна да преподаваш на класа на проф. Атанасов?

С Наско не работим за първи път. С него се познаваме от годините, в които учих при проф. Азарян, той беше негов асистент. Впрочем тогава се оказахме невероятни късметлии, защото това беше изключителен екип: проф. Азарян, Тодор Колев и Атанас Атанасов. Тази среща се оказа една от най-важните в живота ми въобще. Тези хора ме въведоха в театъра. Още в онези години с Наско успяхме, струва ми се, да изградим взаимно доверие. Много съм взел от него. Той се превърна в пример за мен.

Някъде година след завършването ми, тъкмо беше поел клас в Пловдив и ме покани да му асистирам. Едно известно време там работихме заедно, после той се оттегли в София, по-късно на мен ми се наложи да замина за Лондон, където живях около пет години и се върнах в България през 2012 г., когато реших да кандидатствам кино режисура.

Приеха ме и в момента, в който излязоха резултатите, буквално на следващия ден се видяхме с Наско и той ми каза: “Хайде!“ и така отново се озовах в неговия екип. Тогава студентите започваха техния втори курс. За тях бях заек. Предстоеше да работят руска драматургия.

Какви са впечатленията ти от студентите?

За първи път виждам такъв клас. Вероятно вече съм много пристрастен в преценката си и какво, ако това е така! От една страна всеки от тях има своята индивидуалност, от друга – се вписва в цялото. Т.е. класът не е просто случаен сбор от различни „бои”, както най-често се наблюдава, или пък обратното – да има цялост, но някак измита, безлична.

Според мен студентите имат много широк диапазон от възможности. И това развързва ръцете на режисьора да пробва, да експериментира, да изследва в повече посоки. Дава ти смелостта да искаш да се хвърляш, да рискуваш, защото усещаш, че срещу теб стоят хора, които са готови да приемат това предизвикателство. А и притежават възможностите и качествата да се справят.

Излишно е да коментирам, че руската класика, е нещо много сериозно. В изпита тогава имаше откъси от “Идиот”, “Братя Карамазови” и “Престъпление и наказание” на Достоевски. И тогава този първи техен изпит, в който имах възможност да се запозная с тях, ми даде кураж, че ние можем да продължим да се хвърляме в сериозни неща. Те дадоха заявка, че могат да поемат огромни натоварвания. Затова в следващия семестър работих с тях откъси от пиеси на Харолд Пинтър.

10294975_913990685280836_6466808880151963781_o
Фотограф: Дамян Димитров

И беше логично да преминете към Шекспир?

В началото, когато започнахме да обсъждаме дипломния спектакъл, минах през доста варианти. Отхвърлях, отхвърлях и все не можех да се спра на нещо, за което да кажа: “Ей това е!”.

През целия този процес се опитах да се предпазя от Шекспир, защото винаги когато седна да си пиша режисьорското CV и погледна списъка с неща, които съм правил, половината са по Шекспир.

И след дълго чудене какво да бъде, се запитах от какво имат нужда студентите. Анализирах какво са натрупали до момента и какъв опит  им е необходим още. И вече от тази гледна точка стигнах неизбежно до извода, че това трябва да е Шекспир. Не можеше да е друго – все едно да завършат консерватория и да не са свирили Бах, Моцарт или Бетовен.

Разговорът с Тодор беше твърде интересен, за да го съкратим, затова утре очаквайте втора част на интервюто. В нея можете да прочетете за класа, екипа, работата по спектакъла, пиесите, пречките и успехите.

5 театрални събития, които да посетите преди коледните празници

Остават броени дни до коледните празници, когато всички ще се отдадем на почивка, обилно хапване и очаквани срещи с приятели и роднини. Но точно преди дългата отпуска, през която ще прекараме часове пред телевизора с канелени коледни филми, можем да се възползваме от последните за годината театрални събития в столицата. Ето и нашите предложения:

1. „ПРЕСЕЛЕНИЕТО 1829“ по Балчо Нейков – започваме ударно още тази вечер. Премиерния спектакъл на студенти от магистърска програма „Актьорско майсторство за театър и кино“ и студенти от бакалавърска програма „Актьорство за драматичен театър“ с худ. ръководител проф. Пламен Марков ще се играе от 19:00 часа в Учебен Драматичен Театър НАТФИЗ. Преселението от 1829 г. след Одринския мир на триста хиляди българи от югоизточна България в новозавоюваните руски губернии е едно от най-драматичните и в същото време непознати събития в нашата история. Новоосъзнаващата се българска етническа общност е изправена пред изключителни катаклизми. Всичко е като за първи път за нашите предци. Преселението към териториите на днешна Украйна, Молдова, Влашко, е масово и всенародно, а тези времена събуждат страсти, отчаяния и прозрения.

2. „Питър Пан“, Театър „София“ – Приказката за летящото момчето от Невърленд е тази вечер от 19:00 часа. Ако имате малчугани или просто искате да се пренесете в друг свят, това е вашият избор. Мюзикълът на Театър „София“ завладява с красиви костюми, романтични дуели на пиратски кораб, чудесни песни и актьорски изпълнения.

BIG_BIMG1_4947

3. Nedrama, Документален ден – На 18 декември от 19:30 часа „Студио Реплика“ ни дава възможност да надникнем в открита репетиция на спектакъла “Фитнес”. Постановката е проект на Ирина Андреева, Тони Карабашев и Боряна Пенева. След репетицията ще се проведе и дискусия с присъстващите.

4. „Приятелки мои“ от Симон Шварц и Теди Москов – Москов ще ни очарова с новата си премиера в МГТ „Зас канала“ на 20 декември от 19:00 часа. Пиесата е по филма на Пиетро Джерми и Марио Моничели „Приятели мои“. Симон Шварц и Теди Москов са преработили филма за смешни жени – Мая Новоселска, Светлана Янчева, Христина Караиванова и Албена Михова. Очакваме го с нетърпение!

5. „Рибарят и неговата душа“, Театър 199 „Валентин Стойчев“ – На 22 декември е 10-тата годишнина на постановката „Рибарят и неговата душа“ от Оскар Уайлд. Постановката е на Мариус Куркински и щом се играе 10 години, значи има защо.

Снимка: Театър 199 "Валентин Стойчев"
Снимка: Театър 199 „Валентин Стойчев“

Очакваме и Вашите предложения за предстоящите дни!

Един различен Дон Жуан

„Завещанието на целомъдрения женкар“ е това на най-митологизирания ухажор на всички времена – Дон Жуан. Обичан от стотици жени, мразен от стотиците им мъже, той все повече се доближава до житейския край. Когато картините от миналото започнат да се въртят на лента, решаваш да изповядаш най-съкровените си тайни, докато все още си на този свят.

От салона на Театър „Бългaрска армия“ надникваме в дома на женкаря, решил да разкрие шокираща тайна. Но кой би пристъпил в това покварено място? От край време всички познават Дон Жуан като похотлив прелъстител, който винаги търси нова жертва. Но само той и осмелилият се да го изповяда свещеник знаят истината.

Снимка: театър "Българска армия"
Снимка: театър „Българска армия“

В плама, с който настоява за своето целомъдрие, поглеждаме Дон Жуан с други очи. Любовта му към стотиците жени никога не е минавала през плътското, а през нещо много по–чисто. Магията, която е носил в сърцата на дамите, е била в отношението му към тях. Точно това ги е карало да „летят“.

Всеки сам решава дали да приема непорочността му за чиста истина. Друго се оказва по важно – любовта, като движеща сила и енергия в живота на Дон Жуан. Жаждата му за истинска обич е останала неутолена, но все той успява да осъществи и благослови чувствата на свещеника към новопоявилата се в дома героиня – Ана. Ситуациите между образите са забавни, хитроумни и с лек философски привкус спрямо времето, в което живеем. Всеки парадира с разкрепостеността си, но някъде по пътя на общуването между мъжа и жената нещо се изплъзва. Няма разбирателсвто, няма общ език. Пък какво остава за „летене“?

385892_206297456126955_1759975758_n

Автор: Анатолий Крим
Постановка: Ивайло Христов
Сценография: Владимир Шишков
Участват: Васил Михайлов, Тигран Торосян, Леонид Йовчев, Гергана Данданова

Фарсова сватба

На сватба като на сватба. Ритуали, музика, танци, смях и витаещото щастие на любовта във въздуха. Е, да, ама не. Имаме Младоженец, Булка, Приятел, Сестра, Майка, Баща – участници в играта на сватба, в която нищо не върви както трябва. С болезнените въпроси на ежедневието, актуални и до днес, ви сблъсква комедията на абсурда „Сватбата на дребния буржоа“ в Театър „София“.

Масата се разпада, столовете се трошат, чинии се чупят. Истинският разпад обаче започва първо от изкривените ценности и отчуждението между хората. Битовата мизерия не е толкова страшна, колкото тази в нравствеността, водеща до самоунищожението на героите. Липсата на чисти човешки взаимоотношения успява да настани болката, страданието, сълзите. Но никой не смее да им обърне внимание, сватбата се играе с бясна скорост. Баща, чийто истории никой не слуша, майка пияница, булка бременна незнайно от кого и още абсурди минават през призмата на гротеската. Песните са мръсни и изобличават истината за младоженците. Танцувайки с един, всеки се опитва да докопа някого другиго. Заедно с декора се разпада и фалшивата маска на разбирателството.

1493564_392995454174124_4537864710276976785_o
Снимка: Театър „София“

В тази фарсова сватба няма нищо свещено. Обезличилите любовта битовизми и примитивното ниво на общуване между хората водят до неприкрита ярост. Остават оскърблението, страхът от хорските одумвания и голямата пропаст между душите.

 

Автор: Бертолт Брехт
Режисьор: Петринел Гочев
Сценография: Юлияна Войкова
Участват: Лора Мутишева, Симона Халачева, Невена Калудова, Силвия Петкова, Николай Върбанов, Николай Димитрова, Росен Белов, Юлиян Малинова, Юлиян Рачков